Поезията може да бъде определяна по много начини. Да бъде описвана патетично и скептично.
В най-общ план, стиховете, написани от Румен Марков могат да бъдат определени като форма на себепознание, като специфичен начин да се проследи и осмисли сложната биографична нишка. Нишката, която понякога е толкова заплетена, че не знаем в кой край се намираме.
Между дръзкото раждане и плахото отлитане има различни сюжети, сплит от различни емоции. Хората по инерция отказват да се озъртат в тях, да задават въпроси, да търсят решения...Румен Марков не иска да се откаже от всички тия неща. Озърта се, любопитства, търси въпросите и не ги отминава. Читателят може да проследи това озъртане, да върви по следите на един изпълнен с напрежение поглед. Този поглед е вече поезия – визия, която търси и намира словестната си изява.
По различни начини научаваме, че сме част от от други биографии, от нечии подозрения, от връхлетели ни в детството нежности, неразбирателства, грубости.
Знаем и това, че зад нас има много писано и изписано – обширна словестна нива.
Стиховете на Румен се стремят да осмислят това знание, да го представят като сложна емоция. В тях има приближаване до нещата, но има и хладно дистанциране от тях. Има пристрастна тревога, но има и хладна ирония.
Тази поезия не разчита на романтически опозиции, на повдигащи се на пръсти емоции. Тя по-скоро ги демистифицира, провокира ги, шамаросва ги с неочакваните им двойници – умората, скуката, безмислицата...
Това вероятно е отчайващо.
Но не е отчайващо – за хора, които знаят какво е поезията.
И пожелаят да влязат в дома на думите.
Домът на думите, който е апостроф на болката.
Домът на думите, който е апотеоз на любопитството.
проф. Валери Стефанов
Няма коментари:
Публикуване на коментар